Прочетен: 18510 Коментари: 32 Гласове:
Последна промяна: 27.04.2010 22:12
Моля администраторите да сложат пурпурно-червена точка: „Забранено за хора с треперливи нерви, крехко его и нереална самооценка.” А, пропуснах чувство за хумор и търпимост към дълги словоизлияния.
:)
Опс, тук аз съм си господар...
Истината е, че не знам как да започна, а после няма да мога да спра, знам.
Може би с това, че мои приятели все ми набиват канчето с думите – не за конкретния повод, а по принцип: „Нямаш право на упрек. Нямаш право да изискваш. Нямаш право на очаквания.” Да. Нямам. Точно така е. Затова моля думите ми да бъдат приети именно така – извън мен и субективните ми възприятия. Ще говоря с факти. Ще пропусна слова, които носят вярата (и упрека) на очакванията. Лиричните трактовки и отклонения смело игнорирайте.
Може би с един „подслушан” не от мен разговор между дете от Дома и момиченце от квартала, достатъчно добре облечено: „Ти защо се редиш за сладолед? Сади ли дървета?”. Отговор, смутен: „Не съм. Другия път, обещавам.” Следваща реплика: „Айде идвай, ще има и за теб. Сладоледът е много”. Тези деца нямат и са свикнали да делят, за разлика от нас, които имаме. Коментарът не е мой, а на човек с допир до тях.
Може би с репликата на непознати на пишещото братство и мен самата девойки, прочели за инициативата и дошли просто така (най-големият ни успех по думите на мой приятел), казана с най-сериозен тон, докато си издирваха инструмент: „Тази лопата работи ли?” Момичета, живи да сте! Вярвам имате чувство за самоирония, че ви изтипосах писмено, но признавам, смяла съм се със сълзи и хълцане само като се сетя!
:)
Може би с другия повод, заради който смехът ме е задушавал до истерия – когато видях ошашавената физиономия на лесовъда-еколог от кметството, който се грижеше къде да бъдат позиционирани дръвчетата и ги беше поставил надлежно по места, докато нахлуха дечурлигата и като тайфун награбиха де що дървесен вид имаше. Човекът търчеше като изоглав и пъшкаше сърцераздирателно: „Ама къде изчезнаха, аз тук ги оставих...”
:)
Може би с факта, че дадохме живот на горичка от близо 50 дръвчета. Засадихме кедър атласки, ливански, хималайски; кипарис обикновен и аризонски, явор обикновен, кестен конски и обикновен; специални храсти... Двадесет дръвчета бяха дарени по специална процедура от Агенцията по горите, дванадесет закупихме НИЕ – 112, 40лв. събрани от смс-и и остатъкът до 160 лева доплатен от ХуЛите по тяхно решение, останалата растителност подарена от Ателие 8 и донесена лично от някои хора. И нещо важно, мисля. Няма да спрем с раждането. Ще я отгледаме. И още – ще има и друг път. И ще избегна грешките, които сега допуснах. И още – ще дам ноу-хауто на всеки от нас, който иска. И комуто му стиска.
Може би с подадената ръка на ландшафтен архитект Стамо Стамов, който беше поредният човек, виждащ лицето ми за пръв път в живота си, но освен, че ме препрати при точните хора и ми даде директно телефоните им, докато се грижех за организацията, но ми осигури и логистиката на дръвчетата, за което бях силно, силно притеснена, както и допълнително озеленяване чрез собственото си Ателие 8... Не смея да спомена г-н Каварджиков, че той сигурно още ме мрази за умишлено-острите ми и провокативни писма до министрите директно, но ако е почтен човек, ще потвърди бавността на административната машина, а за неговите качества и пътеката, която ми посочи, само мога да му стисна ръката.
Може би с Албена Николова, човек зад кадър, един „обикновен служител” на заплата, който не влиза в новините на кметството, но явно точно толкова „луда” като нас, но мълчалива и не устата като мен, щото да направи живота ми много по-лек и спокоен в управлението на отговорността. И тя ме виждаше за първи път в живота си, впрочем.
Може би с хората, управляващи минерална вода Хисар, пицарии Верди и сладкарници Неделя – да казвам ли, че не бяха и чували за мен, които само след няколко думи подадоха ръка и ни помогнаха да допълним празника. Без да мога да им предложа някаква велика реклама. Само че аз бях искрена – нито една PR кампания не може да им донесе непротоколните думи, които ще бъдат казани по техен адрес и снимките, на които осигуряват храна и вода за децата...
Може би със сладоледа на Бойко Боев, донесен от 500 км и съхранен, и ометен с такава сладост и блаженство, че на мен ми потекоха лигите; или с лакомствата на Мая и Дани, донесени лично от сина й, които случайно фиксирах; или с другите „тайно” довлачени от момичетата, тоест недемонстративно поднесени дарове.
Може би с жеста на Sia, която свали златната си гривна и я подари на единствената абитуриентка от Дома, която беше там. За старт в живота. Вместо майка. Спирам, че ще ревна.
Може би с шегата за далака на мой приятел, на която имам доверие повече отколкото на себе. Поемаше всички негативи на характера ми, когато не се справях с емоциите си в ситуации на невървеж с темповете, които аз исках и изригвах, правех я луда гъба, а тя замълчаваше, успокояваше ме деликатно и правеше и невъзможното, за да станат нещата в „нейния ресор”. Скромна утеха ми е, че Евгения Маринчева й подари прекрасна картина и почти успяхме да разревем един темерут публично.
:)
Дони, обичам те!
Може би със заглавията на малка част от книгите, които подарихме на децата...
Виктор Юго – „Парижката Света Богородица”, Майн Рид – „Бялата ръкавица”, Вилхелм Хауф – „Малкият Мук”, Елин Пелин – „Разкази I и II том”, Чарлз Дикенс – „Приключенията на Оливър Туист”, Жул Верн – „Тайнствения остров, Чарлз Дарвин – „Произход на видовете”, Ромен Ролан – „Гьоте и Бетовен”, Луи Ноар – „Сюркуф”, Мери Шели – „Франкенщайн”, Труман Капоти – „Закуска в Тифани”, Проспер Мериме – „Етруската ваза”, Астрид Линдгрен – „Пипи Дългото Чорапче”, Пол Февал – „Гърбавият”, Ъруин Шоу – „Богат-беден”, Ерих Мария Ремарк - „Искрица живот”, „Нощ в Лисабон”, Майн Рид – „Олд Шетърхенд”...
...Йордан Йовков – „Разкази”, Димитър Димов – „Тютюн”, Петър Бобев – „Зеленият вампир”, Блага Димитрова – „Отклонение”, Веселин Дионисиев – „Моряшки разкази”, Ангел Шишков – „Моряшката равнина”...
...народни приказки, митове и легенди, документални поредици и още много, много, много други. Над 300 томчета, по беглата ми преценка. Безценни енциклопедии, класика, богатство, нямащо аналог за мен.
Ако отворя една скоба, ще кажа как треперех, докато отделях най-ценните си и запазени книги (до които имам достъп в момента). Ще кажа и за буцата, която заседна, като си спомних как съм чела тези томчета, скрити под учебници или под одеалото с фенерче (криех се, защото мама все ми се караше – „очите ти!”). Ще кажа и за желанието си да изнеса и да им дам ВСИЧКО, защото знам какво са ми дали те, както и за издайническите сълзи, които яко напират и в момента. Това ако бях отворила скоба...
Имах огромното желание да запиша заглавията, за да видите какви съкровища дарявате всички вие, защото за тези неща трябва да се говори, а и планирах да закарам книгите с колата си, щях да имам възможност, но... НО. Децата не си ги дадоха. Онемях! Предложих им, умолявах ги – да не се мъчат, да не им тежат, да ги оставя в библиотеката, но те бяха непреклонни. Не даваха! Искаха още... Дами и господа неверници, това не бяха пържоли. Това бяха КНИГИ.
Сега, именно в контекста, ще бъда рязка.
Защото е демагогия да хвърляш упреци какви нелицеприятни или некадърни текстове били се публикували, примерно – била съм нееднократен свидетел на подобни изцепки (и е вярно, всъщност) и видите ли уронваме крехкия свят на младежите, които биха посетили дадено място; да имаш претенции за елитарен автор и духовен водач, а в ситуация като тази да замълчиш безразлично и не отделиш поне една книга, която всеки младеж ТРЯБВА да има. И който няма родители да му я купят...
Ако го кажа в още по-прав текст, дефиницията на подобно поведение е грубо лицемерие. В още по-прав текст... В още по-прав текст ще ме баннат, и то с основание.
Може би с гнева ми към хора, които имаха инструментариум да помогнат – с медии или с подобни опции, за да направят съпричастни и други хора (както го направиха хора без техните възможности според собствените си възможности), но било от „професионална ревност”, било от бездушие, било от интерес не го сториха и се постараха да докажат индиректно, че светът е кръв, пари и сперма Но не всеки свят.
Може би с яростта ми към претенциозната мимикрия, с която се сблъсквам непрекъснато – претенции други да направят живота ти по-прекрасен, диренето на отговорност от властимащите, аранжирано с патетични (и често некадърни) стихове, но генерален мързел да се направи каквото и да е реално, което зависи от теб и не касае теб.
А може би с думите на Дона Колева, една дама във всеки смисъл на тази дума: „Боже, колко добри хора срещнах, докато прокарвахме идеите ти. Не вярвах, не вярвах, не вярвах. Накара ме да повярвам в толкова невероятности...”
Завършвам.
Това е моят личен протест. Срещу всеки фалш, с който ме е сблъсквал живота; срещу тшеславието и опорочаването на невидимите ценности; срещу унищожението и безхаберието; срещу празните приказки, с които са ме заливали; срещу причиняваната смърт; срещу собствения ми егоцентризъм и този на останалите; срещу страха от поемане на лична отговорност извън личното ни битие; срещу инертността и безопасното мрънкане; срещу свидливостта на жестове, срещу причиняваните нещастия; срещу непричиняваните щастия...
Изключително рядко използвам преексплоатирани думи, защото достатъчно са ми ги сервирали и са ме лъгали чрез тях. Сега ще употребя една. Без сервилност и лъжа.
За Хората, които ми повярваха; за Хората, които позволиха да бъдат направени щастливи от мен; за Хората, които направиха други хора щастливи, за Хората, които доказаха, че доброто се прави, а не се говори; за Хората, които създават живот – ПОКЛОН!
P.S. Снимките не могат да покажат всичко това, за което разказвах, но за тези, които се вълнуват, направих албум, който непрекъснато допълвам...
27.04.2010 22:50
Развълнувах се!
{}
Развълнувах се!
Такива думи наистина ме карат да се чувствам осмислена, сериозно.
{}
Винаги ми е трудно да разбирам защо отказват да правя някого щастлив. И мен самата да игнорират също...
Този път се получи, макар и с малко хора. Благодаря, че ми дадохте много. Всъщност, всичко.
Така да обичам думите, а реално се възхищавам само на действия. Комбинацията е нещо вълшебно, само където вълшебствата са в сериозен колапс. Направихме заедно едно, повече от много е...
Явно. Явно...
29.07.2011 02:01
07.02.2012 01:15
Клуб стоматологов - это стоматологический сайт нового поколения. Сообщество практикующих врачей стоматологов, студентов стоматологических факультетов и компаний, которые, так или иначе, связаны со стоматологией.
Стоматологический портал дает возможность всем желающим обмениваться знаниями и опытом в стоматологии, узнавать о новых технологиях и новинках, общаться и находить новых друзей и коллег, ну и, конечно же, приятное времяпрепровождение.
<a href="http://stomatologclub.ru/therapy/2011/02/20/endometazon-aktualnye-voprosy.html">эндометазон отзывы</a>
<a href="http://stomatologclub.ru/stomatology/2011/02/09/s-dnem-stomatologa.html">день стоматолога</a>
<a href="http://stomatologclub.ru/">http:стоматологический сайт</a>
<a href="http://stomatologclub.ru/blog/dentitechnical/52.html">термопресс зуботехнический</a>
19.02.2012 13:43
18.10.2012 16:09
19.10.2012 07:16
19.10.2012 11:16
19.10.2012 13:36
21.10.2012 12:55
21.10.2012 22:57
21.10.2012 23:08
23.10.2012 05:51
24.10.2012 05:39
24.10.2012 14:45
25.10.2012 15:13
25.10.2012 15:34
25.10.2012 16:13
25.10.2012 23:28
25.10.2012 23:55
26.10.2012 04:06
26.10.2012 22:57
01.11.2012 07:05
03.11.2012 08:41
06.11.2012 03:56